Праистория и античност

Най-древната история на Пловдив

Създаването на едно селище и превръщането му в град е дълъг и сложен процес на еволюция в продължение на хилядолетия. Пловдив поради изключително благоприятното си географско положение и природно-климатични условия е населен от най-дълбока древност – още с появата на уседнал живот на територията на Европа след последния ледников период.

Именно когато променящите се в неблагоприятен аспект климатични условия за живот в Африка, където се корени началото на човечеството, подтикват големи маси хора да се придвижват на север. Преминавайки през Азия, праисторичеките хора продължават пътя си към Европа. Според различните теории едни – през днешните проливи Босфора и Дарданелите, а други – през Средиземно море. В крайна сметка наложената напоследък теория в историческата наука е, че като се заселват по поречието на река Марица, праисторическите хора създават люлката на европейската цивилизация. Оттук в по-късни периоди започва разселването на големи групи хора на север и на запад по целия европейски континент. Тракийската низина със своите почвено-климатични особености е притегателен център, в който са установени около 490 праисторически селища. От тях 450 са на територията на България. Днешният Пловдив като един естествен център на тази географска област е имал всички предпоставки да бъде заселен в най-дълбока древност.

Началото на уседнал живот на територията на Пловдив в сложено през далечното 6-то хилядолетие пр.н.е. Първите праисторически селища са създавани на речни тераси, образувани от река Марица и нейните притоци, или в близост до някой от хълмовете. По това време Марица е вървяла по съвсем различен път. Предполага се, че един от нейните ръкави е минавал южно от Младежкия хълм, покрай централната жп гара, през днешния бул“Руски“, образувал е езеро между Сахат тепе и Бунарджика, пресичал е главната улица, след което е продължавал до Трихълмието и е завивал на юг, за да се влее отново в Марица. Петте хълма: Небет тепе, Джамбаз тепе, Таксим тепе, Сахат тепе и Бунарджика са били свързани, а Марково тепе почти не е можело да се отдели от Бунарджика.

Археологически открития - селищни могили

Археолозите са  открили до сега седем праисторически селищни могили в рамките на града и още четири в непосредствена близост, като три от селищата са датирани от  6-то хилядолетие преди новата ера.

Мичкюрската (Прославската) могила, която съществува като селище от късния неолит почти до средновековието, изиграва решаваща роля за формирането на селищния център Кендрисос –Евмолпиада – Пулпудева – Пловдив. Намира се западно от кв. Прослав по пътя за Златирап. Тя е най-добре запазената селищна могила, но е сравнително слабо проучена. Висока е между 8 и 10 м и се простира на около 10 дка. Първите проучвания са направени от френски археолози през 1899–1902, а намерените археологически находки се съхраняват в Музея на националните древности в Сен Жермен ан Ле.

Яса тепе (Плоската могила) е мястото на едно от най-големите селища, формирали  нашия град, което се простира на повече от 95 дка. Съществувало е от средния неолит до желязната епоха. Намира се около ул.„Брезовско шосе“, която видимо прорязва могилата – понастоящем почти изцяло застроена с временни и трайни постройки. Споменава се от братя Шкорпилови и Димитър Цончев. Проучвана е от

Петър Детев, но поради наличието на много подпочвени води археологическите разкопки са прекратени.

Яса тепе 2 се намира в парка „Лаута“. То е най-малкото, но най-добре проучено и публикувано праисторическо селище на територията на днешен Пловдив. Възникнало е на речна тераса в близост до Белащенската река. Селищната могила е проучвана в продължение на 14 години от Петър Детев. Открити и датирани са археологически материали от късния неолит (5500 г. пр.н.е.), ранно бронзовата епоха (3500-1900 г. пр.н.е.), римското владичество (II-III в.) и средновековието (VIII-IX в. и X-XII в.).

Друго праисторическо селище се намира в район „Северен“ – кв.„Кършияка“. За първи път за него споменават братята Шкорпилови в края на XIX век, но в края на 30-те години на XX век се твърди, че могилата вече не съществува. Не е известно от селището да са намерени археологически находки и затова не е ясно кога е създадено и колко време е просъществувало.

Селището на Джендем тепе е проучено за пръв път през 1900 г. от Атилио Текела, заместник-директор на Археологическия музей в Пловдив. Той разкрива основите на храм на Аполон Кендрисийски, което дава основание на учените да търсят съществуването на селището Кендрисос на този хълм. За съжаление Текела се интересува основно от античността и не е оставил подробни сведения за намерените праисторически находки, които да датират праисторическото селище. Следващите проучвания са направени от Димитър Цончев през 1936 г. и са подробно публикувани в книгата му „Приноси към старата история на Пловдив“. През 1961 г. големият пловдивски археолог Петър Детев документира погребение чрез изгаряне и датира съдовете към ранножелязната епоха (12-6 в. пр.н.е).

Сведенията за  праисторическото селище в кв.“Втора Каменица“ (кв. „Чайка“) идват от една рядко срещана голяма находка от добре запазени глинени съдове, проучени от Петър Детев и по-късно коментирани от Атанас Пейков.

Селищната могила в ж.к.„Тракия“ е възникнала върху естественото базалтово възвишение Лаута. За първи път се споменава от Димитър Цончев, а Атанас Пейков намира различни находки от бронзовата, старожелязната и други епохи.

По-особен е случаят с праисторическото селище на Небет тепе, което, макар да е най-ранно споменатото от учените, не е проучено до край. Последният специалист по праистория, който е работил на него, е Атанас Пейков. Но предвид това, че тук отчетливо са запазени почти всички пластове от праисторията до настоящия момент, са се породили проблеми по отношение на пълното изучаване на най-древните пластове.

Френският археолог Алберт Дюмонт е първият, който в края на 19. век изучава крепостната стена на Небет тепе и отбелязва, че е с циклопски начин на градеж (груби каменни блокове, поставени директно върху скалите и зидани без спойка), което я отнася към най-дълбока древност. По-нататъшни проучвания се правят през 30-те години на 20. век от Димитър Цончев, който разкрива части от селището от бронзовата, желязната и античната епоха и го описва в книгата си “Приноси към старата история на Пловдив“. Следващият археолог, работил на Небет тепе, е Петър Детев, който представя данни за още по-ранна датировка на селището. В продължение на 11 години Атанас Пейков извършва разкопки по цялото било на северното разклонение на Трихълмието и разкрива селище, просъществувало от началото на II-то хилядолетие пр. Хр. до края на VIII в. пр. Хр., и култов център. Освен храмова постройка в култовия център има улици и с каменна настилка, с канали под едната за отвеждане на обратните води извън центъра, „царски дворец“ и редица други съоръжения, свързани с този център. Така всъщност се попада в крепостта на най-стария град върху Трихълмието, за който се счита, че се е наричал Евмолпиада. Резултатите и изводите от дългогодишните проучвания на Атанас Пейков са описани в книгата му „Фрагменти от безписмена Тракия“.

Историята на Пловдив е тясно свързана с две тракийски племена – беси и одриси. Първоначално териториите по поречието на р. Марица и Родопите били населявани от бесите, наричани още сатри. През II-то хилядолетие пр. Хр. (1350-1200 г. пр. Хр.) траките създават върху Трихълмието укрепено селище, наречено Евмолпиада (Евмолпия, Евмолпиас) на името на митичния тракийски герой, цар и певец. Предполага се, че първоначално Евмолпиас е наричан само хълмът, известен по-късно като Таксим тепе, където се е намирал храм на Евмолп, а след това името е пренесено върху целия „висок град“ (акропол) на Трихълмието. Римският историк от IV в. Амиан Марцелин пише в своята „История“, че старото име на големия тракийски град Филипополис, е Евмолпиада. Родоначалникът на историческата география Страбон (I в. пр. Хр.) в съчинението си „География“ свързва митичния Евмолп с жителите и селищата на Тракия.

През V в. пр. Хр. земите по поречието на реките Марица и Тунджа вече били обитавани от одрисите. Те първи сред тракийските племена формирали своя трайна държава – Одриското царство, която съществувала от 5 в. пр. Хр. до 1 в. след Хр. и се разпростирала на териториите на днешна България, Северозападна Турция и северните части на Гърция. В периода  III-I в. пр. Хр. Евмолпия е главният политико-административен център на Одриската държава.

През 342 г. пр. н. е. Филип II завладява селището, обгражда го със здрави крепостни стени и го назовава Филипополис (град на Филип). Но македонското управление трае само около половин век. Смъртта на Александър Велики, син на Филип II, подбужда свободолюбивите траки към въстание и Севтес III, цар на одрисите, възстановява тракийското царство. Липсата на единство сред тракийските племена скоро става причина за първото голямо разрушение, което градът преживява през 278 г. пр. н. е. от келтите. През 3. и 5. век Филипополис преживява още две унищожителни нашествия – на готите и на ордите на Атила, цар на хуните.

Гръцкият писател Лукиан не без основание възкликва: “Това е най-големият и най-красивият от всички градове. Отдалеч блести красотата му…” – Лукиан /ІІ век/. Повече от два века коства на римляните да покорят Тракия. Редуват се кръвопролития и дипломатически ходове до 72 г. пр. н. е., когато римският пълководец Терентиус Варо Лукулус завладява цялото поречие на р. Марица, включително и Филипополис, който римляните наричат Тримонциум (град на трите хълма). Макар и покорени, траките запазват своята автономия до 46 г. от н. е., когато римският император Клавдий включва Тракия в пределите на империята. По-късно Тримонциум става център на огромната провинция Тракия Романа. През 2. и 3. в. от н. е. градът е обявен за метрополис на провинцията със собствен сенат и и общотракийско събрание (койнон тракон), упълномощено да събира данъци и мита и да кове монети. Именно тогава Тримонциум достига своя икономически и културен зенит. В Тримонциум се пресичали няколко стратегически артерии в Римската империя, от които първата и най-важна Виа Милитарис, е главният военен път на Балканския полуостров. Римляните бързо оценили важното стратегическо местоположение на Тримонциум и предприели мащабно строителство на здрави, павирани с камък пътища, охранявани от патрули и белязани с километрични камъни (милиарии). Строят се също обществени сгради, храмове, бани, стадиони, театри. С разрастването си градът напуска очертанията на Трихълмието и се разпростира в низината. Старите укрепления са построени отново, издига се втора крепостна стена, за да обхване разрасналия се град. Тримонциум има модерни за времето си водоснабдителна система и канализация.

За великолепието на града основна роля са играели огромният стадион, амфитеатърът, баните и на първо място римският преаториум. Това била резиденцията на императорския управител на провинция Тракия, както и мястото, където отсядал императорът при посещенията си в града. Преаториумът се е намирал на Таксим тепе и имал внушителни размери (около 2 хектара), перфектни архитектурни пропорции, прекрасни колони, капители и корнизи. Древните автори описват мраморния трон, който бил разположен на най-западната точка, върху скалите. Оттук императорът можел да наблюдава ученията на войските, състезания и фестивали на стадиона, да размишлява върху държавническите грижи, съзерцавайки величествените очертания на Родопите и Балкана.
За Римската империя настъпва период на упадък и тя се разцепва на две. Създадена е Източната римска империя – Византия, и пловдивският регион е включен в нея. През 330 г. столицата на империята се премества от Рим във великолепния Константинопол. Така в края на IV в. започва “византийският период” в историята на града.

VI век отбелязва нов етап в развитието на вечния град. Император Юстиниян Велики (527-565 г.) обновява напълно Тримонциум. Една от целите на императора е да възстанови и укрепи близо стоте крепости в тракийските си владения. Този век е изключително важен в историята на Пловдив и с още едно събитие: около средата на VI в. в града идват славяните, които постепенно променят етническия облик на целия регион. Ако през римската епоха градът, освен Тримонциум, е наричан още Улпия, Флавия и Юлия, то славяните възприемат тракийското Пулпудева, но го модифицират като Пълдин и Плоудин, откъдето произлиза и днешното име Пловдив.